Иван Пеевски  
 
ЖИВОТ В ДАТИ | ЗА НЕГО | ОТ НЕГО | ГАЛЕРИЯ

„Живописните платна на Иван Пеевски бихме могли спокойно да наречем образна биография на родното място, на неговия Троян, закътан в пазвите на Балкана.

Колко свежест, първична жизненост, сила и усет за земята струят от тези платна. Живописният тон притежава непоклатима здравина и плътност.
Индивидуалната особеност на неговото творчество се проявява чрез верността на художника към природата, към чувствата и настроенията, които тя поражда у него.”

проф. Максимилиан Киров
изкуствовед

• • •

„…Лично на мене ми е трудно официално да говоря за този добър човек, винаги усмихнат и млад и за този жизнен и светъл художник като за човек в солидна юбилейна възраст.
    …
…Имам чувството като че ли Иван Пеевски изгражда своето светло и оптимистично дело – със същата доброта и усмивка, с която общува с хората.

И затова картината при него освен произведение на изкуството е преди всичко постигнатата човечност, или по-точно постигнатата човешка нравственост и доброта.”

Светлин Русев, председател на СБХ
„Плодоносната есен на художника”
в. „Троянски глас”, № 5, 2 февр. 1983.

• • •

„След завършване на Художествената академия през 1950 г. Иван Пеевски предпочете да остане в родния си град, в своя окръг. Това решение изигра благоприятна роля в по-нататъшното му развитие като художник. Остана в един свят, в който се беше родил и израснал, в една атмосфера, за която беше тъгувал и по време на следването си в София.

Иван Пеевски още от самото начало започна да рисува онова, което дълбоко е попило в неговата кръв – това е Балканът, това е плодородната земя, това е небето преди изгрева и залеза, това е същата земя, окъпана в нежна резеда през пролетта, през есента – в огнен оранж, а през зимата обвита в бялата пелена на снега. Това е светът на Иван Пеевски и той му остава верен още от самото начало на своя творчески път.

Художникът се развива в три основни жанра – пейзаж, портрет и композиция, като третият е останал по-слабо застъпен в творчеството му. Ние имаме основание да считаме, че най-големият принос на Иван Пеевски в развитието на нашата съвременна живопис е в сферата на пейзажа. У Пеевски има група пейзажи, в които личи не само чисто живописният принцип на художника, а неговият стремеж да прави един своеобразен синтетичен портрет на природата. Неговият стремеж е да покаже богатата пищна цветност на българската природа и стойността на всички основни елементи, които я представят.

Вторият жанр, в който също много успешно работи, е портретът. И в този жанр проблемите са близки до тези в пейзажната му живопис. Тоя човек, който става модел за неговите портрети, всъщност никога не е рисуван отделно от природата, отделен от тая земя, коя то присъства в неговите пейзажи. Дори, когато нея я няма, тя присъства във всички онези цветове на портрета, присъства в облеклото, в костюмите на тия незнайни българи и българки. Това е характерна особеност, защото в нея се събира неща много интересно, което го сродява с нашата национална живописна традиция, която идва от Майстора.

Художникът най-малко работи в областта на фигуралната композиция.Тук има също нещо много интересно. Иван Пеевски не рисува композиции, в които се стреми да покаже конкретни ситуации, а които говорят за едно философско асоциативно осмисляне на ролята и значението на човека в социалната практика. Това са същите онези хора, които виждаме и в портретите му, заети с един всекидневен труд, хора, които живеят в неразривна връзка с природата.”

з.д.и. Максимилиан Киров
„Верен на своя творчески път”
в.”Троянски глас”, № 22, 30 май 1979.

• • •

„В Академията Иван влезе с фронтовите си ботуши и протрития си ученически шинел. В света на изкуството той бе приет със свитата на своите „българки”. С онзи паметен цикъл на моми и жени от народа, слезли от прибалканските задънки, стъкмени в празничните си премени. Българки, носещи злачния повей на Балкана и Странджа, на Добруджа и Пирин…

Ако робуваме сляпо на хронологията в биографията на Пеевски бихме казали: тези „българки” поведоха хорото си от Копривщица, от Първия национален събор на народното изкуство, където се беше скупчила „сичката България да се надпява и надиграва”, да покаже красотата и мъдростта, сбирана и спастрена векове…

…Всъщност зачатието на тия „българки” стана далеч по-рано, в ония години, когато Пеевски крачеше из троянските махали и колиби, заслушан в своя духовен учител художника Иван Шошков.
В това пътуване „сред народа” се избистряше иконографията на едно ново живописване на човека, преоткриваше се коренът на неговата нравствена и социална значимост.

И ако в началото на тоя паметен цикъл Пеевски все още задържаше четката си  на някакъв етнографски акцент, по-късно той грижливо изчистваше тоя епидермален, ненужен пласт, за да се добере до сърцевината на характерологично българското, до отликата в душевността, а не в дрехата.”

Ганко Цанов
„Изкуство, близко и насъщно за народа”,
в. „Заря на комунизма”, № 70, 14 юни 1979.

• • • 

„… Иван имаше една единствена тетрадка, или по-точно всичките му тетрадки бяха по един учебен предмет – по рисуване. От първия до последния училищен звънец той рисуваше в тях неуморим, вглъбен, потънал в един друг, непознат нам свят. Рисуваше хора и животни, села и планини, фантастични мотиви и ритмични орнаменти…

…От онова далечно време съм запомнил и друго: толерантността на учителите, онова разбиране душата и безсъмнената дарба на Иван. Кажи го, никой от тях не се силеше да го прави на всяка цена химик, физик или математик. Те просто бяха разбрали, че момчето от първия чин е родено да рисува…

Основният белег на своя талант – изключителният си усет към баграта, към колорита, тънкото разчитане на живописните, конструктивните и естетическите му стойности, художникът разгръща в пълна мяра, със своеобразна артистичност, в пейзажа. Не ще пресилим, ако кажем, че той е безспорният певец на Балкана, на природата в Троянския край. Неговото око може да открие неподозирана красота в тъмните яки стебла на горуните, подхванали свой диалог на плиснатия с охра скат; или пък в белите „преспи” на старопланинските махали, потънали в пролетно зеленило…

Със скицник и цигара в ръка Иван пообиколи света. Прешири Европа от полска Балтика до Ривиерата. Опари го червеното слънце на Гатузо; среща със затаен дъх, из здрачината на вековни катедрали титаните на италианското Възраждане; цели два месеца го въртя шеметният космополитен въртоп на Париж.

Пеевски се върна от Париж… От Париж към Балкана. От Монмартър към Троян… Притеглянето на корена се оказа по-силно от притеглянето на космополитния въртоп.”

Ганко Цанов
„В сезона на зрелостта”
„Мизия”, алманах, 1, 1983, с. 169-172.

   
 
 
Начало "ЛИЧНОСТИ"