• Арена. Стихотворения, 1922.
• Железни икони. Стихотворения, 1927.
• Мирни размирни години. Поема, 1928.
• Запад-Изток.Поема, 1944.
• Горан Горинов. Войнишка поема, 1946, 1953.
• Бойни песни, 1949.
• Със ски по планините. Пътепис, 1950.
• Утро над родината. Стихотворения, 1951.
• Строителни години. Стихотворения, 1952.
• Гора вековна. Стихотворения, 1954.
• Град се гради. Поема, 1954.
• Избрани произведения (1920 – 1954), 1954.
• Зора зазорила. Поеми и сонети, 1956.
• Скиорчето Раю, 1956.
• Избрани произведения, 1957.
• По планини и равнини, 1958.
• Преславни походи. Избрани военни стихове, 1958.
• Мъдростта на годините, 1959.
• Васил Левски. Лирична животопис, 1960.
• Големият майстор. Разкази и приказки, 1960.
• Еди как. Приказки и разкази, 1961.
• Зуници над България. Лирика, 1962.
• Светло и Среднощ. Роман, 1962.
• Дъб под небето. Стихотворения, 1963.
• Дъбово усое. Импресии, 1965, 1973.
• От изгрев до залез. Роман, 1966.
• Стихотворения. Поеми, 1966, 1967, 1968, 1969, 1970.
• Избрани стихотворения. В 2 тома, 1967 – 1968.
• Моите птици. Разкази и описания, 1967.
• Избрано, 1968.
• Претворения. Стихове, 1968.
• Размразената лавина. Есета, мисли и спомени, 1970.
• Сказания, Стихове, 1970.
• Щъркели. Разказ за деца, 1970.
• Брегове на мисълта. Стихове, 1971.
• Избрани творби, 1971, 1972, 1973.

„Все си мисля за живота и за човека, омотан в надежди, копнежи, изпитания и страдания, и съзирам, че като тленност човекът е смъртен и мимолетен по коловозите на мъките и радостите… Остава вечното, което човек е мечтал, а от самия него не остава нищо. За нас поетите казват, че ще остане поне това, което сме написали, но и то е смъртно, щом не сме доловили вечното. Вечен остава само народът. Той продължава живота със своята цялостна дарба. Ние само запълваме неговия възход и то ако сме успели да го направим.”

„Когато народът създава своята песен, той не знае, че прави изкуство. Той пее за своята съдба – лична, обществена лична.”

„Като човек аз съм се взирал в действителността, сред която върви човекът. Човекът и действителността са оная опора за поета, от която той кърти мислите, чувствата и ги претворява в слова… А в словото има толкова много съзвучия, колкото са и в петолинието. Само че с тази разлика – в словото говори и мъдростта. Искам да кажа, че поезия без мъдрост е само словесна акварелност.”

„Природата е люлка на човека във веки веков! Човекът е втъкан в природните и родни красоти. В мечти унесен, той се взира в планините и горите. По реките дири златен пясък и се вслушва в крясъка на птиците. И се вглежда в блясъка на слънцето.

Българинът се е приютил в земя красива и обилна. Песните му са чудесни извори на подвизи и вдъхновение.”

„Кой ме научи да пиша?
Научи ме училището, застанало над реката, със четири стаи. Ана Топалова с тебеширени черти означаваше кое е подлог…
Научи ме баба Ивана със своите тъжни песни и с билките си.
…В Ловеч намерих “Подир сенките на облаците”. Най напред ме учуди заглавието. И аз съм виждал облаците в сенките им, но това така е речено, че удивлява!
Не че дотогава не бях чел стихотворения, но тук има нещо, което е по-далечно. И до днес си мисля, че може би тази книга ме вдъхнови…
Декламирах на троянската сцена-кръчма “Верхарн” и играх Ляпкин-Тряпкин в „Ревизор”. Издавахме там списание “Облак”, но после дойдох в София и се запознах с Гео Милев… От тогава за мен настъпи под влияние на Гео нова мисловност и за поезията, и за живописта, и за музиката.
…И накрая ме научи да пиша народът, със своите мисли, с говора си, с думите си, които за мен имат основна тежест, като стълб на българския език.”