Минко Николов  
 
ЖИВОТ В ДАТИ | ЗА НЕГО | ОТ НЕГО | ГАЛЕРИЯ

САМОСТОЯТЕЛНО ИЗДАДЕНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

• Христо Смирненски. Литературно-критически очерк. 1958.
• Павел Вежинов. Литературно-критически очерк. 1959.
• Кризата в модерния западен роман. 1961.
• Брехт. Литературен портрет. 1963.
• Антон Страшимиров. Монографичен портрет. 1965.
• Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература. 1967.
• Избрани произведения. Т.1-2. 1968. 

ДИСЕРТАЦИЯ

Христо Смирненски (науч. ръководител Г. Цанев, рец. Петър Динеков и Ал. Пешев). София, 1955, 317 л. машинопис.

 

ЦИТАТИ

   „… Страшимиров написа много романи, повечето от които хаотични, объркани, естетически недисциплинирани. Но най-хубавия свой роман той не написа. Това е животът му, който представлява изобилие от акции, низ от рискове и лутаници, един постоянен спор с времето и съвременниците. Страшимиров докосна много страни от нашата действителност, залови се с различни и противоположни герои. Повечето от тях са незавършени, нахвърляни грубо, скицирани бегло. Но най-интересният герой във всичките му книги си остана той, авторът.
   Произнесем ли името на Вазов, ние мислим за Странджата и Македонски, за чорбаджи Марко и Боримечката. Заговорим ли за Елин Пелин, виждаме Андрешко и дядо Матейко. А когато кажем Страшимиров, мислим за Страшимиров.”

Минко Николов
из „Антон Страшимиров. Литературен очерк”,
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 15-16.

• • • 

   „Христо Смирненски беше още юноша, когато възторженият му глас зазвуча с тръбните си звуци в нашата лирика. Той е, както на времето го нарече Антон Страшимиров, „слънчево дете” на българската поезия. Необикновеното му дарование можа да разпери платна тъй рано благодарение на попътните ветрове на историята, които му дадоха тласък и посока. При Смирненски се получи щастливо преплитане на лична одареност с благоприятни обществени условия, за което всеки художник би могъл да мечтае. Ще ни възразят, че едва ли един творец би „помечтал” за изтощителните условия на живот и труд, които подкопаха здравето на младия талант и го повалиха преждевременно в гроба. Общественият климат обаче трябва да се разбира много по-широко. Личната мизерия наистина е причина за ранната гибел на поета, тя остави песента му недопята. Но фактът, че Смирненски толкова млад достигна висини на изкуството, ще ни отпраща винаги към преломната епоха, в която той живя и на която стана вдъхновен певец. Епоха на небивали изпитания, но и на небивал ентусиазъм. Епоха, в която революцията бе победила в една шеста част от земното кълбо и настъпваше неудържимо навсякъде.”

Минко Николов
из „Христо Смирненски. Литературен очерк.”
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 189.

• • • 

„Стихът на Ламар е приемствено свързан с фолклора на балканския селянин и особено с хайдушките и гурбетчийски песни. Фолклорният елемент не е външен, не стои като орнаментна украса към стиховете. Ламар не го привнася нарочно, за разлика от други поети, които правят преправки на народните песни и ги „обуват в рими” (според духовитото определение на Ат. Далчев). Ламар не пристъпва към народната песенна традиция с предварителна литературна нагласа, с оня рационалистичен метод, въздигнат в норма, който кара някои поети упорито да изучават, стилизират и фризират фолклорното наследство. Той не е автор, който тръгва от отвлечени принципи, за да открие богатствата на фолклора и заключената в тях национална душевност. Той е  вътре  във фолклорната традиция, свързан е с нея органично и потомствено, от ранна възраст я всмуква в песните, които слуша по празници, на селския площад и у дома, от устата на майка си или в речта на своите съселяни и овчарите по старопланинските мандри. Естественото одеяние на неговите поетически хрумвания е селско и фолклорно, без да има нужда да го заема от сборниците с народни песни и умотворения. Казано фигуративно, за него народното и фолклорното начало е  корен, а не шевица.”

Минко Николов
из „Ламар”,
Избрани творби. Т. 2.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 307.

• • • 

   „…Брехт вдъхва сигурност, той стои твърдо върху почвата на своя век и отбива всички пристъпи на една философия на обречените. Знанието на историята го изпълва с увереност, че диалектиката на развитието е по-властна от временните помрачавания върху хоризонта на човечеството. „Тъй както е днес – няма да бъде утре.” „Който още диша – нека не казва: никога.” „Сигурното не е сигурно.” „Победените от днес са победители от утре.”
   Брехт спуска мостове към бъдещето. Той кореспондира с дълбоката вътрешна потребност на интелектуалеца да намери значителна обща идея, да изостри своята проницателност и възприеме реалността през оптическите лещи на анализа. Той връща самочувствието, уважението към разума, което е замърсено, подиграно и оплюто от упадъчниците. Всичко това той върши не като евтин агитатор, като казионен оптимист и скоклив ентусиаст, а като мислител, познавач на историята и човека. Един съвременен Сократ, който проверява истината от всички страни, преди да я възприеме твърдо.”

Минко Николов
из „Брехт. Литературен портрет”,
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 371.

   
 
 
Начало "ЛИЧНОСТИ"